Във втората част на ръкописа си поп Йовчо описва сагата на рода си – един от най-старите в Трявна – Крсневския от 1650 г. Това е род на духовници и книжовници, на просветени и патриотично настроени хора.

            С несломима настойчивост поп Йовчо довежда докрай делото за създаване на светско училище. През 1836-1839 г. е построена сградата на тревненското школо. Осем години с известни прекъсвания в него е бил учител Петко Рачов Славейков.

Материал на Богдан Морфов:

                                                „Тревненският будител

             Историята винаги е имала своите избраници, чиито чела щедро е увенчавала с венци. В замяна на това други са били орисвани на ранна забрава, макар да не са изживяли нпразно и безпосочно отреденото им. Сред последните и до днес незаслужено  се таи  личността на тревненския духовен пастир поп Йовчо, роден през 1786, за когото търновският гръцки владика не без завист признава, че „всичките попове от епархията не струват колкото един косъм от брадата на поп Йовча, иконома от Трявна."

            Още в детството си бъдещият будител се докосва до святата десница на котленеца Софроний, когото по- късно спохожда и в Бкурещ. В Браила, докъдето пътува в младините си като търговец, среща учещия там Априлов, за да остане докрай негов съидейник за новобългорското образование. В Свищов гостува неведнъж на Васкидович и Бозвели. Гостоприемно посреща в дома си Неофит Рилски и Христаки Павлович. Познава се с Петър Берон още преди появата на неговия „Рибен буквар”.

            Ученик на Константин Вардалах и Ламбро Фотияди в Букурещ, той си служи свободно с руски, гръцки, турски, латински и италиански; познава в общи линии световната история и се прекланя пред Великата френска буржоазна революция; проявява се като етнограф (в един изчезнал от Трявна около 1966г. пътепис „Когато бях на Банат” подробно представя бита, нравите, облеклото и занаятите на българите от банатското село Винга). В библиотеката му съжителстват „Свещенное цветособирание” и трудовете на Венелин, „Лексикон триезичний” (на руски, гръцки и латински, издаден в Санкт Петербург перз 1704) и учебниците на Бозвелията, „Священная история” на Васил Ненович и препис на  „История славяноболгарская” (направен от самия него още в юношеска възраст).

            Но поп Йовчо (приел свещеничеството около 1820 г.) е преди всичко човек на своето време и присъствието му във възрожденската история на Трявна не би могло да се улови вън от връзката му с традицията и съвременността. Несъмнен следовник на Паисий и Софроний, той възприема засилващия се национлен подем като неизбежен етап от формирането на българската нация. От амвона и от чардака над реката проповядва книжовността и осъжда раболепието. Безсмислено е да бъде търсен в друга светлина, защото е много повече ревнител на българското, отколкото духовник. Две десетилетия преди в Габрово да заблести светликът на   първото новобългарско училище се заема да убеждава тревненските първенци в потребността от светски знания. Упоритостта на чорбаджиите само му подсказва колко борба е нужна, за да се разчупят оковите на неверието. Настойчивостта му е несломима. Нищо че в Габрово изпреварват свидната му Трявна. С цяла душа се радва на извършеното там и подканва по-заможните да пращат децата си при Неофит Рилски. Бедните пък, но събудени хлапета се заема да учи сам и безвъзмездно. И с отворени очи чака светлия ден в съдбата на своето гнездо. А когато Петър Сапунов пристига от Букурещ като изпълнител на завещнието на рано починалия Н. Стоянов, поема в ръцете си делата по въздигането на школо. Пръв целува каменния праг при освещаването, пръв подема в класната соба „Многая лета”.

            Другото му вълнение е книгохранителницата. Проповедите след неделната  литургия се превръщат в беседа и поучения за потребностите от четмо и знания. В тефтера му се множат „любородните спомоществователи”. Ден след ден из Трявна той „пише на книга” подкрепителите на различните нужни за просвещението начинания – книги, школски учебници, стихосбирки. В началото на всяка подписка неизменно стои неговото име. И не след дълго в книгохранителницата лягат цариградските български вестници, Славейковите списания и други общодостъпни четива. Уставът за ползването им, стъкмен в дух на приобщаване и почит към знанията, е пак негово дело. Така изпреварва и Шумен, и Свищов.

            Друг да беше – скръстил би ръце, доволен от постигнатото. „Благоговейший иконом” поп Йовчо не може. През целия си живот все в полза на тревненци събира миналото и настоящето на родното си гнездо в пространен летопис. Енциклопедичен по своя замисъл той е нещо като четиво за живота и света. Макар и недовършена, тази своеобразна кондика оставя на поколенията историята на бащиния му род в неговото отношение към събитията. Поп Йовчо пише не за да задоволява преходното делнично любопитство на бъдещите поколения, а за да покаже колко „полезно и потребно” е да се знаят делата на предците.

            И все в задъханото си всекидневие намира кога да се пребори за градежа на нова църква и даскал Петко Славейков да защити от владишките гонения. С удовлетворение от извършеното склопява очи през 1855 г.”