През 1841 г. напуска Цариград, където учил във Великата народна школа в Куру чешме и се озовава в Браила едва двадесетгодишен, изпълнен с мечти да възкреси България. Народите в Турската империя се вълнуват. Въстават Ниш, Крит и Тесалия. Раковски вярва, че едно общо повдигане на поробените ще събори прогнилата империя. Той решава да мине с една дружина Дунав и да възбуни Северна България. Влиза в уговорки с някой си Георги Ставри, но заговорът е разкрит и Раковски е осъден на смърт. Гръцкият паспорт му помата да получи помощ от консула в Браила, който го натоварва на един параход.Озовава се в Гърция, а оттам – във Франция.
През 1843 г., отново в Цариград, той се среща с Неофит Бозвели, наскоро освободен от заточението си в Света Гора. Под негово влияние Раковски осъзнава значението на църковния въпрос, нуждата българите да се справят най-напред с фанариотие. Временно Раковски забравя идеите за бунтовничество, но животът му пак няма да е безбурен. Поради клевети на котленските чорбаджии двамата с баща му, оковани във вериги, са изпратени в Цариград. Държани са в тъмница три години и половина.
В затвора Раковски не си губи времето, а изучава законите. Когато излиза на свобода той се захваща с адвокатство, за което му помага и отличното владеене на турски език.
Междувременно Неофит Бозвели умира, Иларион Макариополски е на заточение в Света гора, но движението, започнато от тях набира сили. И ето първият успех – на българите се дава ферман да построят своя църква. За първи път в турски държавен акт се говори за българската народност. Този факт е посрещнат от Раковски с неописуем възторг.
През 1853 г. между Русия и Турция се разраства остър конфликт. Раковски бързо създава тайно дружество, чиито членове се задължават да постъпят на турска служба с цел опазване на българското население от угнетения и при възможност да помагат на русите. През 1854 г. с една въоръжена от него чета Раковски броди из Стара планина, следейки за приближаването на русите. Скоро обаче научава, че те са се оттеглили. Ударът е голям, плановете му пропадат и той разпуска четата.
Започва писането на своята епическа поема „Горски пътник”, издадена през 1857 г, с която въздига народната гордост, разпалва самочувствието на българите.
Раковски не намира за България никакво друго спасително средство освен революцията. В една незавършена своя автобиография той пише: „Началното и конечното ми решение за открита борба с турското правителство през пресата и сабите.”
Раковски продължава работа по втората част на „Горски пътник”. На първи септември 1860 г. в Белград започва издаването на седмичния вестник „Дунавски Лебед”, в който му сътрудничи Константин Миладинов. От него са излезли 24 броя, на чиито страници продължава и се разгаря църковният въпрос. Раковски ратува за пълна независимост на българската църква и ненакърнимост на българското единство.Българската цялост за него е не само целостта на земята, но и в съхранението на народа..„Неговият глас, прехласнат от въодушевление и изпъстрен със старобългарски езикови форми, ехтеше като гласа на древния глашатай.......” пише за него Светослав Миларов. Името и славата на Раковски се носят като знаме сред младежта. Райко Жнзифов му посвещава едно от първите си стихотворения, дъхащо възторг и възхищение.
С ярост и болка пише Раковски срещу Русия, която започва преселението на българи от Видинско в „своите омразни пустини”. По този повод публикува „Преселение в Русия или руската убийствена политика за бългрите”. Той открива, че съкровената мечта на русите е да турят ръка на България. Възбуден срещу Русия, Раковски не се доверява и на западните сили. В статиите си в „Дунавски Лебед” на френски език разкрива пред чуждия свят смисъла на борбата, която българският народ е започнал, историческите му права. „По-добре смърт, нежели такъв един живот” пише той.
Повлиян силно от Гарибалди и впоследствие разочарован от него, Раковски възлага надеждите си на сръбския княз Михаил, с когото сключва съюз – Сърбия да обяви война на Турция, а той да вдигне на въстание българите. Раковски, непоправим оптимист, вярва, че българският народ е готов за въстание. През пролетта на 1862 г. се стичат български доброволци в Българския легион. Това име дава Раковски на отряда, събран от него в Белград. Той пише на Панайот Хитов да бъде готов за деня, когато Легионът навлезе в България, за да я освободят.
След настанали неразбории в Белград, турците откривет оръдеен огън. „Братята сърби, прехвалените юнаци, въоръжени от глава до пети, бягат кой накъдето види!” пише очевидецът еленчанин Кършовски. Легията, въодушевена, посреща топовните гърмежи с голяма радост, че тъй отдавна желаата разправа с турците започва! Тогава Раковски разделя Легията на три отделения: едното повежда Дядо Ильо войвода, другото знаменосецът му Стоян, а третото – той самият. „Раковски се би като лъв” пише участникът в Легията Христо Иванов – съратник на Левски. На посещение при раненети в болницата княз Михаил „почна да разпитва кой от где е родом и когато чу от толкава уста, че са българи и от България, той се намери в голямо чудо...” пише Кършовски. Княз Михаил отлага намерението си да обяви вайна. „Сърбите се помириха с турците” пише разочарованият Раковски на Панайот Хитов. Той е дълбоко огорчен от поведението на сърбите, които започват да се държат зле с „братята бугари”. Раковски издига глас и предупреждава българите да се пазят от смъртната опасност, която представлява за тях вярата в сръбското приятелство Още на 24 февруари 1861 г. той е изрекъл пророчески думи: „Ние българите сме окръжени от всички страни с неприятели, никой не ще наше напредване, но всеки иска да се ползва от нашата слабост. Тук спадат и всички славянски народи.” Проявената от Легията храброст има дълбок отзвук в чуждестранната преса. Дотогава българският народ бил познат само със своето трудолюбие и жална съдба.
При все това Раковски не се отказва от идеята си за общи действия. Обладан от нея, той отнво отива при княз Михаил, но не за сръбско-българско споразумение, а за балкански съюз. С тази идея той посещава и Атина, и Черна гора. Но моментът не е щастливо избран никъде .
Раковски, убеден в правотата на своята идея, посещава Румъния. Братияну обаче се опасявал, че Раковски, действайки на своя глава, може да хвърли Румъния в опасност. През 1864 г . Раковски започва в Букурещ издаването на своя вестник „Бъдущност” на румънски и български, който има кратък живот. Раковски не успява да се разбере и с българските първенци в Румъния, които са недоволни от тона на издавания вестник. Само войводите и бунтовническата интелигенция непоклатимо и с възхищение вярват в него. „Не като хайдути, а като бунтовници ще възкресим България” казва той на Христо Македонски. През зимата на 1866-1867 г. Раковски ръководи раздвижването, настъпило в революционната емиграция в мушията на Балкански в с. Циганка.
През лятото тай заболява тежко. И по време на болестта живият му ум не почива. Раковски започва своята книга „Българските хайдути”. На 20 октомври 1867 г. издъхва. Смъртта му предизвиква голяма покруса дори и у несъглсните с него. Отива си един неповторим българин!
