През 1840 г. Раковски е заедно с приятеля си от Елена, прочут по-късно под иимето Иларион Макариополски, надъхани и двамата с ненавист към фанариотското ддуховенство.

През 1841 г. напуска Цариград, където учил във Великата народна школа на ККуру чешме и се озовава в Браила едва двадесетгодишен, изпълнен с мечти да ввъзкреси България. Народите в Турската империя се вълнуват. Въстават Ниш, Крит и ТТесалия. Раковски вярва, че едно общо повдигане на поробените ще събори ппрогнилата империя. Той решава да мине с една дружина Дунав и да възбуни ССеверна България. Влиза в уговорки с някой си Георги Ставри, но заговорът е разкрит и Раковски е осъден на смърт. Гръцкият  паспорт му помата да получи помощ от кконсула в Браила, който го натоварва на един параход .Озовава се в Гърция, а оттам – ввъв Франция.

През 1843 г., отново в Цариград, той се среща с Неофит Бозвели, наскоро оосвободен от заточението си в Света Гора. Под негово влияние Раковски осъзнава ззначението на църковния въпрос, нуждата българите да се справят най-напред с  ффанариотите. Временно Раковски  забравя идеите за бунтовничество, но животът му ппак няма да е безоблачен. Поради клевети на котленските чорбаджии двамата с ббаща му, оковани във вериги, са изпратени в Цариград. Държани са в тъмница три г г огодини и половина.

В затвора Раковски не си губи времето, а изучава законите. Когато излиза на ссвобода той се захваща с адвокатство, за което му помага и отличното владеене на ттурски език.

Междувременно Неофит Бозвели умира, Иларион Макариополски е на ззаточение в Света гора, но движението, започнато от тях набира сили. И ето първият ууспех – на българите се дава ферман да построят своя църква. За първи път в турски ддържавен акт се говори за българската народност. Този факт е посрещнат от Раковски с е в неописуем възторг.

През 1853 г. между Русия и Турция  се разраства остър конфликт. Раковски ббързо създава тайно дружество, чиито членове се задължават да постъпят на турска сслужба с цел опазване на българското население от угнетения и при възможност да ппомагат на русите. През 1854 г. с една въоръжена от него чета Раковски броди из ССтара планина, следейки за приближаването на русите. Скоро обаче научава, че те сса се оттеглили. Ударът е голям, плановете му пропадат и той разпуска четата.

Започва писането на своята епическа поема „Горски пътник”, издадена през 11857 г, с която въздига народната гордост, разпалва самочувствието на българите.

РРаковски не намира за България никакво друго спасително средство освен рреволюцията. В една незавършена своя автобиография той пише: „Началното и кконечното ми решение за открита борба с турското правителство през пресата и ссабите.”

Раковски продължава работа по втората част на „Горски пътник”. На първи ссептември 1860 г. в Белград започва издаването на седмичния вестник „Дунавски ЛЛебед”, в който му сътрудничи Константин Миладинов. От него са излезли  24 броя, на ччиито страници продължава и се разгаря църковният въпрос. Раковски ратува за ппълна независимост на българската църква и ненакърнимост на българското еединство. Българската цялост за него е не само целостта на земята, но и в ссъхранението на народа..„Неговият глас, прехласнат от въодушевление и изпъстрен ссъс старобългарски езикови форми, ехтеше като гласа на древния глашатай.......” пише зза него Светослав Миларов. Името и славата на Раковски се носят като  знаме сред ммладежта. Райко Жнзифов му посвещава едно от първите си стихотворения, дъхащо ввъзторг и възхищение.

С ярост и болка пише Раковски срещу Русия, която започва преселението на ббългари от Видинско в „своите омразни пустини”. По този повод публикува „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”. Той открива, че ссъкровената мечта на русите е да турят ръка на България. Възбуден срещу Русия, РРаковски не се доверява и на западните сили. В статиите си в „Дунавски Лебед” на ффренски език разкрива пред чуждия свят смисъла на борбата, която българският ннарод е започнал, историческите му права. „По-добре смърт, нежели такъв един жживот” пише той.

Повлиян силно от Гарибалди и впоследствие разочарован от него, Раковски ввъзлага надеждите си на сръбския княз Михаил, с когото сключва съюз – Сърбия да ообяви война на Турция, а той да вдигне на въстание българите. Раковски, непоправим ооптимист, вярва, че българският народ е готов за въстание. През пролетта на  1862 г. ссе стичат български доброволци в Българския легион. Това име дава Раковски на оотряда, събран от него в Белград. Той пише на Панайот Хитов да бъде готов за деня, ккогато Легионът навлезе в България, за да я освободят.

След настанали неразбории в Белград, турците откриват оръдеен огън. „ ББратята сърби, прехвалените юнаци, въоръжени от глава до пети, бягат кой накъдето ввиди!” пише очевидецът еленчанин Кършовски. Легията, въодушевена, посреща ттоповните гърмежи с голяма радост, че тъй отдавна желаната разправа с турците ззапочва! Тогава Раковски разделя Легията на три отделения: едното повежда Дядо ИИльо войвода, другото знаменосецът му Стоян, а третото – той самият. „Раковски се бби като лъв” пише участникът в Легията Христо Иванов – съратник на Левски. На ппосещение при ранените в болницата княз Михаил „почна да разпитва кой от где е рродом и когато чу от толкава уста, че са българи и от България, той се намери в голямо ччудо...” пише Кършовски. Княз Михаил отлага намерението си да обяви вайна. „Сърбите ссе помириха с турците” пише разочарованият Раковски на Панайот Хитов. ТТой е дълбоко огорчен от поведението на сърбите, които започват да се държат зле с „братята бугари”. Раковски издига глас и предупреждава българите да се пазят от  ссмъртната опасност, която представлява за тях вярата в сръбското приятелство Още нна 24 февруари 1861 г. той е изрекъл пророчески думи: „Ние българите сме окръжени оот всички страни с неприятели, никой не ще наше напредване, но всеки иска да се пползва от нашата слабост. Тук спадат и всички славянски народи.” Проявената от ЛЛегията храброст има дълбок отзвук в чуждестранната преса. Дотогава българският ннарод бил познат само със своето трудолюбие и жална съдба.

При все това Раковски не се отказва от идеята си за общи действия. Обладан оот нея, той отново отива при княз Михаил, но не за сръбско-българско споразумение, а а за балкански съюз. С тази идея той посещава и Атина, и Черна гора. Но моментът нне е щастливо избран никъде .

Раковски, убеден в правотата на своята идея, посещава Румъния. Братияну ообаче се опасявал, че Раковски,  действайки на своя глава, може да хвърли Румъния в оопасност.  През 1864 г . Раковски започва в Букурещ издаването на своя вестник „Бъдущност” на румънски и български, който има кратък живот. Раковски не успява да ссе разбере и с българските първенци в Румъния, които са недоволни от тона на ииздавания вестник. Само войводите и бунтовническата интелигенция непоклатимо и с ввъзхищение вярват в него. „Не като хайдути, а като бунтовници ще възкресим ББългария” казва той на Христо Македонски. През зимата на 1866-1867 г. Раковски рръководи раздвижването, настъпило в революционната емиграция, в мушията на ББалкански в с. Циганка.