Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.04.2016 15:04 - ОДРИНСКАТА БИТКА ОТ 14 АПРИЛ 1205 г.
Автор: nikolinavalentinova Категория: История   
Прочетен: 1095 Коментари: 0 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Създаденият след превземането на Константинопол от латинските армии на 13.04.1204 г. мит за тяхната непобедимост рухва безвъзратно самo една година по-късно. „Виновници“ за това са българите и куманите, които под предводителството на цар Калоян разгромяват железните рицари. Според немския византинист Хайнрих Гелцер „На този страшен ден 14 април 1205 г. завършило франкското господство над Романия“. („Очерк върху византийската имперска история“) Одринската битка имала първостепенно значение за Българското царство и Никейската държава, която българите спасили от гибел. Най-важният резултат бил, че завоевателната политика на Латинската империя на Балканския полуостров претърпяла при Одрин пълен крах. Превземането на Зара от участниците в Четвъртия кръстоносен поход прз 1202 г. и споразумението им с Алексей IV Ангел да отвоюват бащиния му престол водели до промяна в ситуацията на Балканския полуостров. Разполагането им пред стените на Константинопол през юни-юли 1203 г. принудило византийския василевс Алексей III Ангел (1195-1203) да потърси военна помощ от българите, като изпратил при тях цариградския патриарх Йоан Коматир. Цар Калоян отказал исканата му военна помощ и ускорил водените преговори за сключване на уния с Римската църква. През лятото на 1203 г. Алексей III Ангел за втори път потърсил военна помощ от българите, но тя пак била отказана. На 1 август 1203 г. Алексей IV Ангел бил провъзгласен и коронясан за василевс. В края на 1203 г. цар Калоян решил да потърси съюз с намиращите се под стените на Константинопол кръстоносци. Според свидетелството на Робер дьо Клари през февруари 1204 г. с пратеничество до латинските рицари българският владетел им предложил да ги подпомогне със стохилядна войска, за да превземат Константинопол. В замяна на това те трябвало да го признаят за суверенен владетел с царска титла. Цар Калоян целял не само опипване на почвата във взаимоотношенията с новия фактор на Балканите, но и активно равностойно участие в подялбата на византийското наследство. В „Деяния на папа Инокентий III“ е записано, че когато цар Калоян „чул за превземането на Константинопол, бил изпратил пратеници и писмо до латинците, за да сключи мир, но те му казали, че не ще има мир с него, ако не върне земята, принадлежаща на Константинополската империя, в която той бил нахлул с насилие. На това той отговорил, че той притежавал по-справезливо тази зимя, отколкото те Константинопол. Защото той си възвърнал земята, която неговите деди били загубили, а те са завладели Константинопол, който най-малко им е принадлежал“. Търпелив човек е бил цар Калоян. Дори много търпелив все в името на интересите на България. (С мисълта за нейните бъднини той проявил държавническа мъдрост, като влязъл във военен съюз през 1199 г. с болярина Иванко - убиеца на брат му цар Иван Асен I.) През лятото на 1204 г. българският владетел прави трети и последен опит за разбирателство с латините на среща с един от водачите на Четвъртия кръстоносен поход – Пиер дьо Брасийо. Срещата е подробно описана от Робер дьо Клари. Резултатът от срещата – латините обявили историческото обяснение за проявената агресия: тази земя някога принадлежала на техните прадеди от „велика Троя“. ( Тъй де, нали троянците Ромул и Рем са основали Рим 2000 г. по-рано. Според Римската митология.) „Вместо Светите места водачите на Четвъртия кръстоносен поход взели на прицел Константинопол, столицата на Византийската империя. Ясни стават скритите цели на кампанията, която умелите действия на Венеция превърнали от „кръстоносна глупост в търговско предпреятие“. На 13 април 1204 г. отрядите на западните рицари нахлули в царевия град и го подложили на невиждан грабеж. Кръстоносците посекли голяма част от мирното население, а като връх на всичко превърнали православните храмове в яхъри.“( Йордан Андреев) На 7 декември 1204 г. в Търново пристигнал папският легат кардинал Лъв Бранкалеоне и ръкоположил търновския архиепископ Василий I за „примас на българите и власите“, а на следния ден коронясал Калоян за „крал на цяла България и Влахия“. В последвалото писмо до папа Инокентий III българският владетел, който не без основание смятал, че е получил титлата „цар“ (imperator), прямо и точно изразил твърдата си позиция спрямо Унгарското кралство и спрямо Латинската империя: „В случай, че латините наченат нещо против моето царство и не го зачетат и убият подвластни ми люде, нека Ваша светлост да не подозира моето царство.“ Приобщаването на България с уния към Римската църква не дало резултат. Предопределената твърда антибългарска позиция на ръководителите на Четвъртия кръстоносен поход се проявила в подялбата на области и селища вече включени в пределите на Българското царство: части от Тракия и Черноморието, Родопската област с Пловдив, Станимахос, Констанция, Берое, Несебър, Анхиало; от Македонската земя: Прилеп, Костур, Мъглен, Охрид. Сблъсъкът на България с Латинската империя изглеждал неизбежен. Жофроа дьо Вилардуен отбелязва, че пратеници на гърците „от всички градове на страната“ предложили помощта си на цар Калоян с обещанието, че ще го обявят за свой император. За пръв и последен път ромеите се принудили да признаят български цар за свой владетел и положили клетва да му служат. „В битката край Одрин на 14 април 1205 г., точно една година след превземането на Константинопол, българите в съюз с куманите и ромеите от Източна Тракия нанесли катастрофално поражение на латинската армия, пленили император Балдуин и го отвели в столицата Търново. Ударът върху Латинската империя изглеждал смъртоносен: тя била обезглавена, цветът на нейното рицарство погинал, „цялата земя“ Тракия се намирала в ръцете на българите, конницата на техните съюзници куманите достигнала чак до Константинопол (само Родосто и Силимврия били в латински ръце), търговци, рицари и сержанти масово напущали с венециански кораби Константинопол, престарелият венециански дож Енрико Дандоло при бягството от полесражението умрял. През 1204-1207 г. Българското царство записало едни от най-славните страници от своята история. Тогава то показало ролата си на изключителен фактор в решаването на съдбините на Балканския полуостров и възродило могъществото си.“ (Васил Гюзелев)



Гласувай:
9



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: nikolinavalentinova
Категория: История
Прочетен: 333580
Постинги: 137
Коментари: 265
Гласове: 544
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031